Теодора Райкова | БАУЖ - Българска асоциация на университетските жени
Българска асоциация на университетските жени
RSS:
Публикации
Коментари

Теодора Райкова

ТЕОДОРА РАЙКОВА-КОВАЧЕВА /1893, София-1963, София/

Учредителка и настоятелка
Дъщеря на проф. Пенчо Райков, основател на Катедрата по химия в СДУ.
Завършва Втора софийска девическа гимназия /1911/ и химия в СДУ /1916/.
Специализира в Германия и Австрия. Първата жена асистент в СДУ, назначена през 1918. Работи до уволнението си /1932/ в Института по органична химия, а по-късно създава частна лаборатория, национализирана в края на 40-те год. Членка и в управата на Българското химическо дружество, дългогодишен редактор на неговото сп. „Химия и индустрия”, участва в Софийското химическо дружество. Има редица публикации в немски и български списания, няколко патента.
Омъжена.

Първата жена, назначена в Софийския университет през 1918 г., е Теодора Райкова – Ковачева /1893-1963/. Тя става асистентка на своя баща, проф. Пенчо Райков, две години след завършване. Владееща немски като майчин език, младата химичка специализира последователно в Германия /1922/ и Виена /1931/. Там, в „Zeitschrift fur analytische Chemie” и „Deutsche Chemische Geselschaft” публикува редица статии, в които предлага оригинален метод за откриване на стронций в присъствието на барий чрез гипсов разтвор /1918/, включен в таблиците на Международната комисия за нови аналитични реакции и реактиви, както и първата цветна реакция за разпознаване на американски от руски и румънски петрол /1928/. Райкова е автор на ръководство по препараторна органична химия /1926/ и е единственото българско име, цитирано за принос в стереохимията в обзорното съчинение на П. Валден за органичната химия. Тя е в ръководството на Съюза на химиците и в продължение на години редактор на сп. „Химия и индустрия”. Въпреки това, кариерата й във ФМФ на СУ не е блестяща. На два пъти /1928, 1930/ академичните власти искат уволнението й под предлог, че като дъщеря на титуляра не е удобно да заема длъжността. Малко помагат отличните отзиви на германски професори за научната й дейност, която “далеко надхвърля границите на изискванията от един асистент”. Договорите на Райкова са сключвани за 2-годишен срок и при първия удобен случай – прекратени. Това се случва през 1932 г., малко преди тя да замине на специализация в Париж и по повод масово съкращение, когато жените сред 8-те уволнени стават жертва на действащия сексистки Асистентски правилник. Ковачева е склонна да припише своето „изхвърляне” от науката по-скоро на бащиния ученик и свой конкурент, проф. Д. Иванов. Тя има предвид неговите “подчертано лоши настроения” към фамилията, свойството му да “не може да търпи около себе си хора, които са показали, че могат да работят самостоятелно в науката“ и желанието да “настани на моето асистентско бюджетно място своето протеже”. Надеждите на Ковачева да се върне в СУ са попарени след смъртта на баща й в началото на 40-те. През това време тя открива своя лаборатория за парфюмерия и козметика, където съвместява експериментаторска работа с упражняване на професията.
Промените след 1944 г. я обнадеждават – чистката отстранява от СУ проф. Иванов, а ОФ правителството отначало следва внимателна политика спрямо интелигенцията. Затова и понеже лабораторията й е национализирана Ковачева се снабдява с цял набор уверения за стажа си в СУ. Макар че в повечето обществени сфери индикациите са еднозначни още в периода на т.нар. „демократично интермецо”, тя едва ли се ориентира в процеса на налагане на тоталитарна власт в културата, започнал непосредствено след подписване на Парижкия договор и началото на Студената война /1947/. Това доказват поне две нейни инициативи. През 1948 г. тя се кандидатира за академик – година след като законът унищожава автономията на БАН и налага диалектическия материализъм; във време, когато БРП /к/ води политика на „открити карти” и е известно, че новите академици ще бъдат комунисти и съветски учени.
След провала на начинанието, водена от желание да се върне в науката, Райкова се явява и на конкурс за ст.н.с. в Института по химия на БАН /1952/. Но в зенита на „сталинизма в културата” тя се сблъсква не само с дългогодишния си съперник проф. Иванов като рецензент, но и с политическата полиция в отдел „Кадри” на Академията. За да елиминира „враговете на народа и с партиен билет”, тя проучва кандидатите и пълни досиетата на заварените със „сведения”. Те са изисквани от широк кръг граждани като служебна справка, но целят да наберат компрометираща информация. Въпросите обхващат моралния облик, имотното състояние, образованието, членството в организации, връзките на учените с „прогресивни” или „реакционни” лица, но също данни за имуществото, политическата благонадеждност и невъзвръщенството на техни роднини. Формулярите стават основа за годишните атестации, които представляват не обективна оценка на научната дейност, а компилация от клевети и слухове. Така професионалният растеж и цялото битие на учения се контролират и манипулират. Ковачева има за гарант свой колега-химик, който позитивно описва нейната активност в рамките на редакцията на сп. „Химия и индустрия” и за „заздравяване и издигане” Секцията по индустриална химия към Съюза на научните работници /СНР/, участието й в разработването на сапуни и на етер в полза на „народното стопанство”. Наред с това той е достатъчно ориентиран и добронамерен, портретирайки я сериозна и критична, добросъвестна и упорита, готова за „дейно участие в социалистическото строителство” и подходяща за поста. Обяснимо, Ковачева не печели конкурса и в следващите години се занимава с любимата си наука извън официалните институции. През 1955 г. името й за пореден път е вписано в регистрите за рационализации – с нов метод за унищожаване на какавиди.