ТАТЯНА Е. КИРКОВА /1896, Таганрог ,Русия – 1981, София
Секретарка на ДБВО през 30-те години.
Родена в семейство на офицер, брат на Г. Кирков, кмет на София /1908-1910/.
Завършва френска литература в Лозана /1918/ с докторат.
Работи като преводачка в Дирекция на печата към МВнРИ, като аташе по печата на Американската легация /1938-1941/, в Българския библиографски институт /1949/, в НБКМ /1952-1965/.
Председателка на Университетското дружество за ОН, на Университетска международна взаимопомощ, инициаторка за построяване на Студентския дом в София.
Публицистка.
Има проучвания върху живота на д-р П. Берон.
Неомъжена.
Татяна Киркова (1897-1981) се ражда в Таганрог, където баща й е политически емигрант в Русия след преврата (1886). Евстатий Кирков е офицер, завършил Военното училище, „строго принципиален и безкомпромисен” русофил. При управлението на Демократическата партия той е кмет на София (1908-1910) и оставя диря в благоустрояването и строежа на училища в града. В семейството е уважавана фигурата на Татяниния чичо, Георги Кирков – известен деец на БРСДП т.с., депутат, публицист, писател и поет, учил в Русия и Виена по стъпките на своя родственик Г. Я. Кирков (1848-1929), член на БКД, график и печатар, пръв директор на НБ (1879-1880) и на Държавната печатница.
В такава среда Татяна попива нагласата към знанието и към обществената работа. Тя завършва последователно средно и висше образование в Лозана, където става доктор по френска литература (1919) и е „заразена” с идеите на феминизма и пацифизма след I световна война. В следващите години тя използва знанието на шест езика, за да се прехранва. Първоначално е редакторка в Дирекция на печата към Министерството на външните работи и изповеданията (1928) и е една от малкото жени, “допуснати” в тази институция след Надежда Станчова (секретар на консулството във Вашингтон, 1918) и Юлия Казаска, франкофонка, швейцарска възпитаничка и бивша учителка (също в Дирекция на печата).
Те обаче едва ли схващат символичността на своето назначение като пробив в една от считаните за „мъжки” сфери, а повече се вълнуват от идеята за „вечния мир”, която хипнотизира европейските интелектуалци след войната. Не случайно в този период Киркова е едновременно активистка на МЖЛМС и лекторка в лятната й школа (1931) и секретарка на две организации под „шапката” на Обществото на народите (ОН). Първата е Университетското дружество за ОН (1928), част от Международна федерация, която пропагандира пацифизъм и ревизионизъм сред студентите и широката общественост. Втората е Международна университетска солидарност (ISS, Женева, 1919), чиято централа благодарение усилията на Киркова е информирана и субсидира строежа на Студентския дом в София с 15 хил. долара (1931-1933). За целта българката агитира сред академичните среди на Великобритания, Франция и САЩ, координира дейността на Гражданския комитет, в който, освен брат й, участват изтъкнати професори и нейни съмишленички от ДБВО (писателката Анна Каменова, педагожката д-р Елена Ганева-Стоянова, изкуствоведката д-р Евдокия Филова). През тези години Киркова не преустановява и членството си в ДБВО, където е последователно секретарка, настоятелка-съветничка, завеждаща международните връзки и кореспонденция, част от Комитета за изграждане дом за студентки и постоянна лекторка на разнообразни теми (1925-1940).
В обществената си дейност Киркова създава трайни контакти, които я „спасяват” при липса на работа: през 1938 г. става аташе по печата на Американската легация в София, а след закриването й през 1942 г. – преводачка в частни фирми.
След 1949 г., когато вече е на власт БРП (к) и роднинската й връзка с Георги Кирков е гаранция срещу преследване и интерниране, тя постъпва в Българския библиографски институт, където отговаря за книгообмена на страната с международни институции и библиотеки. Тази доста неблагодарна роля в условия на цензура Киркова запазва и при преместването си в НБ. Там от 1952 до 1965 г. тя създава и завежда Службата по международно библиотечно книгозаемане, почти единствената възможност на интелигенцията да общува с постиженията на културата „отвъд Желязната завеса”. В този период е възможно да се проследи и нейното адаптиране към доста непривичната й роля на библиотечен работник. До края на 50-те год., които съвпадат с края на сталинизма в културата и началото на т.нар. размразяване, тя публикува само специализирани статии за строежа на библиотечни сгради и за дейността на своята служба. Едва през 60-те год. Киркова се осмелява да пише за библиотеките в Дижон и Гьотеборг и да се посвети на завладялата я тема за съдбата на българските интелектуалци в чужбина през Възраждането. Тя публикува значителен брой статии и студии за д-р Петър Берон, за д-р Никола Пиколо и за Атанас Богориди. Според оценката на специалистите Киркова въвежда в обращение неизвестен изворов материал, а проучванията й са подробни и обосновани. За да достигне до изводите си тя описва издания на гръцки, румънски, френски, немски, руски, английски, търси данни за своите обекти на изследване в италиански и френски архиви, в обществени и частни библиотеки.
Същевременно, макар да са унищожени повечето от дружествата, в които е членувала, Киркова запазва своите приятелства и се старае с оглед на новата си, влиятелна позиция да помага. Така през 1956 г. показанията й пред Отдел “Кадри” на БАН смекчават политическите репресии срещу фолклористката Райна Кацарова, нейна другарка от детинство и участничка в МЖЛМС и ДБВО. Не толкова успешна е борбата й за раздържавяване на отнетия Студентски дом в полза на учащите се.