На 29 май 1924 г. в сградата на Първа девическа гимназия в София българските жени с университетско образование създават собствена организация – Дружество на българките с висше образование (ДБВО). В устава е записано, че то ще сближава образованите жени и ще ги насърчава едновременно към научна и обществена дейност. На 28 юли 1925 г., дружеството става член на Международната федерация на университетските жени (International Federation of University Women, IFUW, създадена през 1919 г. и работеща в тясно сътрудничество с комисията за интелектуално творчество на Обществото на народите, League of Nations). Така България се вписва на двадесет и първо място сред членуващите във Федерацията, първа от балканските страни и втора сред славянския свят след Чехословакия. Идеята за български клон на МФУЖ принадлежи на Екатерина Златоустова (1881-1952). Отначало идеята била дружеството да групира приятелки, учителки и ученички, майки и дъщери, за да работят за научното си усъвършенстване и професионално издигане. Доста време минава обаче докато активистките на дружеството се възползват от специализациите, които предлага МФУЖ. Едва през 1935 г. атомната физичка д-р Елисавета Карамихайлова (1897-1968) печели стипендия за работа в лабораторията на Ръдърфорд в Кеймбридж. Това пък окуражава Вера Златарева (1905-1977), първата жена-д-р по право на СУ, да участва в конкурс за стипендия по криминална социология. По същото време юристката Дора Мустакова (1908-?) е премирана от федерацията за монографията “Отражение на ОН в България”.
Първата председателка на ДБВО – Елена Радева-Петрова (1874-1926), счита участието на висшистките в духовния живот на страната – “дълг за нас, равен по значение на всички други наши длъжности, семейни и обществени”. В своите четири секции – на юристките, художничките, писателките и студентките – ДБВО обединява неколкостотин жени и подпомага не само университетските преподавателки, но всички жени, дискриминирани заради пола си при постъпване на работа. Около 15% от членуващите в дружеството са образовани в чужбина (Франция, Германия, Швейцария и Австро-Унгария), но голямата част от членките са получили образование в България: 47% в Софийския университет, 11% в Художествената академия, 2% в Музикалната академия. Една трета от тези жени са с докторска степен; повечето от тях знаят чужди езици и поддържат интензивни контакти с активистки и интелектуалки в чужбина. Около 60% от членуващите в организацията са омъжени, останалите – вдовици, разведени или никога не са създавали семейства. ДБВО работи за благоприятни условия за жените висшистки в България. Негови представителки участват в срещите на International Federation of University Women. През юли 1926 г. например, Живка Драгнева е делегатка на четвъртия конгрес на федерацията в Амстердам. От друга страна, представителки на Австралийската асоциация на жените с университетско образование посещават България през същата 1926 г., а две години по-късно самата лидерка на световната федерация проф. Гледич гостува на българската секция на федерацията. Тя се среща с професори от Софийския университет и официални лица от Министерството на просвещението.
Най-пълноценно дружеството живее чрез своите секции. През 1928 г. по немски пример е основана Секция на художничките. Жените художнички и архитектки, както и принадлежащите към други престижни професии, е трябвало непрекъснато да се борят за признание. Макар и дипломирани, художничките не участват равностойно в изложбения живот, рядко членуват в гилдийни организации, пренебрегвани са при журиране и откупки. Подобно на ситуацията в други страни, първите българки, постъпили в Държавното рисувално училище, не са били допускани до „вечерния акт“, където се е рисувало голо тяло. Тъй като българските образователни институции в областта на изобразителното изкуство са създадени доста късно, изключването на жените не е продължило толкова дълго, колкото на Запад. След протеста на няколко студентки, от края на 90-те год. на ХІХ в. Представителките на “втория пол” вече са можели да участват във “вечерния акт”.
В ежегодните изложби през междувоенния период участват около 74 художнички от три поколения, творящи в различни жанрове и стилове. До доайенките Елисавета Консулова и Елена Карамихайлова се нареждат Маша Узунова, Невена Ганчева, Вера Лукова, Васка Емануилова, Султана Суружон. Качествата на експонатите привличат много посетители, но и остри коментари на критиката. Художничките са обвинени в подражателство на „мъжкото” творчество, липса на самостоятелен стил, дребнотемие и слаба подготовка. Въпреки това, секцията изиграва своята роля – дава опора на младите и неуверените, подпомага материално заболелите и бедните, изнася изложби зад граница: в Белград и Загреб (1937-1938). Подобна роля по отношение на жените, занимаващи се с книжовна дейност, изиграва другата секция в ДБВО – Клубът на българските писателки. В него са приети най-значимите и известни поетеси и белетристки, които имат издадени съчинения, но не получават признание от своите колеги и от Писателския съюз. Ръководителки на клуба през годините са авторитетни и инициативни жени като Евгения Марс, Елисавета Багряна, Люба Касърова и Фани Попова-Мутафова, а членуват Дора Габе, Мара Белчева, Лидия Шишманова, Яна Язова, Калина Малина, Магда Петканова, Мария Грубешлиева. Всички те не жалят сили за утвърждаването на женския книжовен труд – пътуват за четения и рецитали в провинцията, говорят на юбилейни чествания, откриват изложби на книги, отпечатват литературни сборници и статии във феминистката преса. Писателките са чести гости на аналогични дружества в балканските страни, а Багряна и Габе участват в европейските ПЕН-конгреси.
В ДБВО най-многобройна и с поделения в провинцията е Секцията на правничките (основана през 1928), част от Международната федерация на жените-магистратки и адвокатки. Основен въпрос за нея са професионалните и политическите права на юристките. Жени са допуснати до Юридическия факултет на софийското Висше училище още през учебната 1902/1903 г. (до 1946 г. 507 жени го завършват), но до 1944 г. те не получават възможност да работят в адвокатурата и съда. Както с въпроса за избирателното право, не конституцията или законът за съдилищата забраняват на юристките да практикуват своята професия, а патриархалната традиция и силните мъжки материални интереси (дефинирани и защитавани от упражняващите политическата власт). След дипломиране те не могат да упражняват професията си, с обяснението, че нямат политически права и не могат да участват в избори. Затова повечето правистки се депрофесионализират, а други работят като секретарки в съдилищата, служителки в адвокатски бюра, чиновнички в министерствата, учителки. Ръководството на Секцията на правничките, съставено от изключително подготвени юристки – Велислава Радулова (1884-?) (специализирала търговско право и делегирана в Италианско-българския смесен арбитражен съд), Фани Кесякова (1891-?) и д-р Вера Златарева (първата жена с придобита адвокатска правоспособност в България през 1945 г.), както и лидерката (1926-1944) на Българския женски съюз в междувоенния период Димитрана Иванова (1881-1960), също юристка, водят непрекъсната борба с политическия (мъжки) естаблишмънт в усилие да бъдат признати професионалните права на жените-юристки в България. В навечерието на Втората световна война България и Албания са единствените страни на Балканите, в които жените-юристки не са имали право да бъдат съдийки и адвокатки. (Гръцките юристки получават това право през 1926 г., югославските жени – през 1927 г., турските жени – през 1928 г., а румънските – през 1929 г.) ДБВО е унищожено от комунистическия режим през 1950 г. заедно с многопартийната система и ред феминистки и други граждански организации.
БАУЖ е възстановена през 1990 в условията на раждащия се политически плурализъм в страната. Организацията продължава да членува в Международната федерация на университетските жени (IFUW), във Федерацията на европейските университетски жени (UWE) и в Европейската платформа на жените в науката (EPWS)